Когато попаднеш там, на баирите край Гела, започваш да проумяваш най-сетне, че има ад и рай. Адът си го оставил в пренаселения, смогясан град, където в блъсканицата от хиляди хора си едно самотно нищо. А раят трябва да е някъде тук. Просто няма начин да не е тук.


Може би пътят за Рая минава наблизо...



А може би този път води натам...



Едно-единствено желание - да легнеш в тази дъхава трева, да слушаш мириадите щурци и да гледаш това небе - толкова синьо, че ти пие очите.



Има ли по-красив букет от този на неоткъснатите полски цветя?



Може би този е по-красив. С живата украса :)



Мисля, че истинските пътища, тези, които наистина те водят някъде, са като този, които се вие, извива и само когато стигнеш завоя, знаеш какво те чака отпред.



Какво ли ще да е след този завой? Явно господинът в червено вече знае какво има там.



А това, дето едва се вижда от земята, са бебетата на елхичките.



Които после стават такива. Ако оцелеят.



Защото да оцелееш е трудно. Както и тази елха тук доста се е озорила, за да издеяни.



Зад завоя имаше поточе, което на всеки метър беше различно. Сякаш си играеше да си сменя самоличностите.



Сякаш няма нищо общо с предната снимка. А е само на броени метри.



А това беше завоя на пътя. Тук се случи нещо удивително. Не бяхме срещнали до този момент никого, ама никого на протежение на километри. Както си стоях и чаках да се появи возилото с драйвера, чу се бръмчене на мотор и след малко се появи джипче. От прозореца се показа симпатичен мъж:
    - Добър ден
    - Добър ден - отвърнах малко шашнато. Не съм свикнала да ме поздравяват непознати.
    - Сама ли сте?
    - Не, не съм - този свалки ли ми прави? Това ми мина през ума. Какво друго? - Чакам приятеля си, той всеки момент ще дойде с колата. Ще го засечете нагоре по пътя.
    - Съветвам ви да не ходите много нагоре. Колкото и да не ви се вярва, но тук наистина има диви животни. Мечки включително. А хора няма наблизо. Няма да има кой да ви помогне.
    - Да, забелязах, че не е многолюдно.
    Мъжът се засмя, пожела ми приятна разходка и забръмча нагоре по пътя.
    Не е ли готино, че мъж може да те заговори не за да ти демонстрира колко е мачо, а за да се погрижи за твоята безопасност и спокойствие? На мен ми хареса. Толкова, че все си го спомням този кратичък епизод.



А след малко се появи и возилото, с което продължихме нататък. Колицата за тези няколко дена обикаляне из Родопите се доказа като добро приятелче. Справи се и с камънаци, и с дупчища, и с щури наклони.



После, из-зад следващия завой изникна това чудо. Не бях виждала цепнати скали. Наистина е доста внушително. Измъкнах се поредно от колата и отпраших да зяпам.



Тогава се показа това. Някакъв покрив. Интрига, та знае ли се...



Къщичка с комин



... с врата...



... с прозорче...



...и с дърво с нравоучителна табелка. Както е видно от самото дърво, не само пожарът може да унищожава, лишеите също се стараят. Но трябва да им се признае, унищожават с финес и дизайнерски вкус.



Не знам какво мисли човечеството, което не е ходило по баирите над Гела, но аз съм сигурна, че това тук е парченце от Рая. Така се и чувствах там, тогава, обикаляйки черните пътища, натъквайки се на села, които не фигурират в нито една карта и дори нямат магазин. Там, тогава, някога... сега като гледам тази си снимка, ми е трудно да повярвам, че е било истина. Може би вашата истина няма да избяга... Опитайте, още малко и ще дойде лятото. Просто идете там и... сами ще видите...



    -

за прекрасните снимки! Аз обичам много Родопите, но има още какво да видя...

силно копнея да отида пак там.

там е Рай-ско!

каня те на "гости", в моя блог!:) Погледни един мой пост, от 24.09. - "Едно пречистване, граничещо с невинноста"...
...Влюбена съм в Гела!:)...