Не става въпрос за известния фигурист. Става въпрос за друг човек. Човек, в когото се влюбих преди години, когото винаги съм обичала и винаги ще обичам.
    Учех във Варна, ИМТ. Абревиатурата означава "Институт за международен туризъм", но ние предпочитахме другата - "Институт за мошеници и търгаши". Живеех в семейството на моя състудентка и приятелка - Илзе (най-прекрасният приятел, който съм имала някога). Младежката откачация и необузданата фантазия и на двете ни беше просто всепомитаща. Щуреехме ежедневно, ежечасно и пълноценно. Колкото и да се види странно на днешните 20-годишни, но в дивеенето ни не беше включен секса и гаджетата. Бих могла да разкажа за изпълненията ни, но силно се съмнявам, че в днешно време будят интерес разкази как две моми зазиждат дупка под прозореца, как измислят хумористични скечове или какво правят с часове в тоалетната. Но това е друга история. А тази история започна така.
    В ИМТ семестърът свършваше рано и сесиите са много експанзивни. Задължителната лятна практика в туризма започваше от 1 юни, което означава, че изпитите дотогава трябва да са приключили. С Илзе си имахме нещо като правило-награда. Ако вземем успешно някой изпит, отиваме на минералния басейн в к-с Дружба. Не знам кой изпит бяхме взели, но мама Нели (майката на Илзе) ни спонсорира за заслуженото разпускане в топлата вода на открития басейн. С неизразимо удоволствие най-сетне се наквасихме в басейна. Имахме си местенце там - в една чупка на басейна. Да, ама местенцето беше заето. Двама младежи се бяха расположили и нещо си бърбореха. Илзе набързо ги диагностицира: "Тия са немци". На нея може да й се вярва, защото е четвърт немкиня и своите ги подушва безпогрешно. Не копнеехме за компанията на младоци, тръгнали да покоряват българки. Заразхождахме се из басейна. Да ходиш в топлата вода си е гоооолямо удоволствие. След броени минутки последва:
    - Може да запознае с вас? - гласът излизаше от най-косматото нещо, което съм виждала да се движи на два крака. С този природата не си бе поплювала, нямаше квадратен сантиметър без козина. Възмургав арабин с толкова дебел златен синджир, че приличаше по-скоро на корабна верига.
    Арабинът видимо поглъщаше пищните форми на Илзе. Аз не го интересувах изобщо. Моите никакви 50 кг явно ме игнорираха като обект на интерес. Не, хубавата ми приятелка изобщо не беше дебела, но много сочно оформена. Имаше си всичко и точно на мястото си беше. Очичките на косматия ухажор плуваха в пощеливост. Горката Илзе направо я тресеше от погнуса. Тръгнахме към другия край на басейна - козината ни последва. Върнахме се обратно - пак след нас. Накрая Илзе реши, че по-добре да ни досаждат немците в нашата чупка на басейна, отколкото пощеливия арабин, който ни заливаше с предложения да ни води някъде си, да ни купува нещо си и т.н.
    Настанихме се до двамата и забърборихме за нашите си неща. А те просто нямаха край, можехме да говорим не с часове, а с години и пак нямаше да изчерпим темите. По едно време чувам квакане. Ужас!!!!! Не бих стояла и минута в една вода със жаба.
    - Илзе, тук има жаби!
    - Абе ти чалната ли си? Какви жаби в горещ минерален басейн?
    - Илзе, чух квакане на жаба.
    - Халюцинираш след унгарския. Да беше записала английски да учиш.
    След малко обаче, квакането се повтори по-силно и Илзе също го чу. Направо излетяхме от басейна. Не знам как, но на секундата се оказахме отвън, оглеждайки се ококорени и ужасени.
    - Хехе, Патьо, нас май ни помислиха за жаби!
    Мамка му!!!!!! Тия двамата са квакали!!!!!! И не бяха никакви немци, нищо че приличаха на такива и единият имаше австрийско потекло. Леле, какво последва, не е истина. Ако някой е надарен от Бога с дар слово за подобни ситуации, то това е Илзе. Но след като ми помина потреса, такова хилене падна, че басейнът просто завря. Двамата бяха студенти в МЕИ и също като нас бяха дошли след изпит да разпускат в басейна. Изкарахме си разкошно. След басейна си направихме купон в квартирата им, където имаше много музика, нито капка алкохол, тонове смях, та дори и танци на масата. Похендриха ме на масата да танцувам. По-късно Максим ми призна, че когато ме видял там, в бялата рокля върху масата, се влюбил безнадежно. Е, какво-какво, но да танцувам много обичах, годините балет ме влюбиха в танца завинаги.
    След тази случка двете с Илзе затворихме страничката с двамата студенти в басейна. Но Максим явно беше отворил друга, за която не предполагах. Той започна регулярно да наминава. Мама Нели го хареса отраз и го приемаше като свой. С него за компания често идваше и Вальо, другото момче. Вече беше явно, че Максим се е влюбил в мен. Ухажваше ме галантно, нежно, изобщо държеше се с мен като с крехко украшение от кристал, което може само да се милва. Подобно джентълменско поведение си е доста зарибяващо. А и той самият беше наистина впечатляващ. Руса коса, сини очи, мощен гръден кош, силни мускули, мъжествени черти. Интелектът и ерудицията му бяха най-привлекателното в него. С него можех да говоря за всичко и винаги да откривам по нещо ново и интересно. Абе накрая взех, че се влюбих и аз.
    Така се стекоха обстоятелствата, че ние двете с Илзе и те двамата с Вальо работехме на едно и също място - почивният комплекс на ЦК на БКП в Дружба. Те бяха спасители, ние - сервитьорки в новооткритото барче на плажа с рошавите чадъри. Двамата с Максим наистина бяхме зашеметяваща двойка. И двамата руси със сини очи и многомесечен тен, който ни правеше много импозантни, и двамата с доста привлекателни фигури, и на двама ни личеше отдалеч колко сме щастливи заедно. Е, рядко се случваше да ни заговорят на български, наистина не приличахме на плевенчанка и горнооряховчанин. Тази любов продължи години. Не искам за разказвам защо и как се разделихме. Така или иначе, не се намразихме, не се забравихме, срещахме се два-три пъти и след години, когато и аз, и той бяхме с деца и семейства.
    Покрай моята 10-годишна одисея с Митко, не го потърсих. Струваше ми се, че ако го открия, ако видя пак очите му, ръцете му, устните му, то ще предам по някакъв начин мъжа до себе си. Всъщност бях сигурна, че срещата с Максим ще ми постави въпроси, отговорите на които биха наранили Митко. Щях по някакъв начин да стана предател. Каква ирония...
    Миналата зима, когато вече не знаех кое е истина и кое не е, сред купищата лъжи и изневери, когато се мъчех да открие поне малко човешко и мъжко достоинство, тъпеех пред компа. Припомних си Максим, не че съм го забравяла някога. Но просто сега, когато откривах малко по малко що за "мъж" съм имала всъщност до себе си, ми се прииска да разбера какво става с човека, който наистина бе Мъж. Знаех, че преди време имаше някакви сериозни трудности, той не пожела да ги сподели по-конкретно в последната ни среща. Знаех, че се е развел, че има син, че е в някакъв институт на БАН. Имах някакъв много стар телефон, който явно беше сменен. Потърсих в Гугъл. За мое превелико удоволствие, веднага изникна негова снимка. Максим ми се хилеше от снимката и ми върна готиното настроение. Неее, не исках да се влюбвам наново, не исках интимности. Исках вътрешната сигурност, убеждението, че мъжете могат да бъдат самостоятелни личности, вземащи самостоятелни решения и следващи ги.
    От линка на снимката започнах да търся инфо за това как да го намеря. Стигнах до друга страница, после до друга. Странно, там Максим беше в раздела "Бивши служители". При това до 2006 г., т.е. съвсем доскоро. А после... после видях статия, която беше посветена на него. С две дати. Първата я знаех много добре - 18.10.1960. Втората бе 19.12.1996. Нямаше го.
    Разбрах как е починал, какво е било. С цялото си сърце пожелах да му кажа едно последно сбогом. Много, много молех Митко да ме закара в Горна Оряховица за 40-те дена. Тъкмо тогава той отиваше на семинар в Ловеч, спомена, че ще пътува с колата. Отказа ми, като придружи отказа си с най-нелепите доводи, които някога съм чувала. Беше много театрално, звучеше трагично, макар че си беше чиста проба фарс. Аз дори му повярвах на изповедите как страда неописуемо заради майка си, която го измъчва с непрестанни обвинения, как фирмата-организатор така и не го е уведомила кога и с какво ще пътува, как се чувства отговорен ??? за действията си и затова не мога да пътувам заедно с него. А после се оказа, че причината е много по-тривиална -  "русата" секретарка Виолетка, която всъщност вече се беше нанесла в дома му. Горкият Митко, тепърва му предстои да стои от другата страна на сцената. Но тогава той бе във вихъра. Така и не отидох в Горна Оряховица.
    След време, когато първоначалният шок от личния ми миниапокалипсис попремина, можех да сравня двамата мъже в живота ми, теки, които успяха да ме накарат да ги обичам повече от себе си, повече от всичко на този свят. Единият, който цял живот остана себе си и никога не изневери, дори когато знаеше, че това го убива. И другият, който така и не се разбра що за човек е, защото никога, нито веднъж не беше самостоятелен, но затова пък изневери на всеки, с който по някакъв начин се сближи. Единият, който не би продал честта и достойнството си за нищо на света. И другият, който продаваше себе си в буквален смисъл, а чест и достоинство така и не разбра какво значи. Единият вече не е на този свят, но завинаги ще е най-живият в душата ми. Другият съществува някъде в  "телесната си обвивка", но по-мъртъв от него надали има.
    Преди се обвинявах за това, че не потърсих Максим по-рано, за да му помогна. Сега знам, че и да го бях намерила, надали той щеше да приеме помощта ми. Максим не беше от мъжете, които биха се съгласили да са нечии съжители от съжаление. Той не приемаше да бъде съжаляван. Виж, би приел да бъде обичан, ако обича и той. Но тогава, миналата зима, надали бих могла да обикна когото и да било. Не че сега е по-различно.
    В сърцето ми завинаги ще остане един прекрасен образ, паметта за един разкошен човек, споменът за Мъжа, дарил ме с любов, в която нямаше лъжа и предателство. Този, който ме запозна с Макс Фриш и Куин, Жан Мишел Жар и Албер Камю. С който можехме часове наред да говорим за книги, филми и музика на бутилка коняк. С който обичахме телата и душите си такива, каквито сме и намирахме това за прекрасно. Този, който наричаше нещата с истинските им имена дори тогава, когато болят и не се страхуваше да предизвиква съдбата. Максим Байчев, такъв, какъвто ще остане в мен.

   

много хубаво си го разказала!Благодари на Бог, че този мъж е бил част от живота ти!

бъди жива и здрава,не помни лоши случки от твоя водовъртеж...

Страхотна изповед...Невероятно разказваш.

От твоя блог разбирам, че Максим не е между нас.
Били сме заедно само 3 месеца в казармата в Горна Оряховица, след което загубихме връзка. Впечатлението, което ми е направил е толкова силно, че сега след 31 години търся информация за него.
Бъди щастлива, че си го познавала... Нека почива в мир.

за един много добър човек.
Всъщност, твоя блог е единственото място в мрежата, където се споменава Максим.
Жалко, че си спряла да пишеш...

Разбирам те прекрасно, човек като Максим не преминава през живота безследно. А от казармените му години помня горе-долу първото четиристишие от едно негово стихотворение.
"Изчезват коловозите в нощта,
събират се и се разделят.
Блестят семафорите в моя път
като големи жълти слънчогледи"

Сега бях във Варна. Беше разкошно да си припомня щуротиите от едно време. Все пак хората не умират. Те са живи, докато другите пазят образа им в сърцето си, нали?

Иначе не съм спряла да пиша. Просто сега пиша повече на руски и по работа, няма много време, а и разни там вдъхновения и настроения за лични писаници. А и то след като се "разродиш" с дузина професионални текстове, нещо се изпарява желанието да пишеш каквото и да било :)