И дъждът, като сълзите, може да бъде радостен и тъжен.

Топъл и нежен, искрящ на слънцето, изничащо из-зад облаците. Той прилича на сълзите, които размазваш по усмихващото се лице, а сърцето ти пее от щастие.

Бурен порой, размиващ пътища и заливащ поляни, след който реките кършат бентове като кибритени клечки, а кални пороища заливат къщите. Това е като задушаващо ридание, когато всичко в тебе пищи от болка, когато нещастието ти помита всичо по пътя си. Не можеш да говориш, не можеш да дишаш дори. Единственото, което можеш да правиш е да плачеш, да ридаеш с цялото си същество. Всяка фибра в теб е пропита с нещастие и няма сухо място в душата ти.

Но най-страшен е другият дъжд. Този, който дни и нощи не спира и излива остри, ситни капчици върху отдавна подгизналата земя. И няма край, няма дори проблясък слънчев, който да намекне за глътка топлина. Така и ти, ден из ден, ден из ден мокриш възглавницата. В огледалото виждаш все така зачервените подпухнали очи, подутите устни и нос - грозна картинка. Чакаш, чакаш, викаш я тази светла топлинка. Да ти даде надежда някаква, поне малко да облекчи товара, да намалее болката. Уви. Всичко си остава по-старому. Мислите се блъскат, пищят истерично, търсейки изход от този капан. А ти нищо, нищичко не можеш да направиш. Въртиш се, търсиш, мяташ се насам-натам, хванеш ту едно, ту друго - може това да е изхода. И пак всяка вечер в яростно безсилие да промениш каквото и да било мачкаш възглавницата. Пак обикаляш от стая в стая, припалвайки цигара от цигара. Не, не става. Вали и не спира. Изтощен и без капка силица пролазваш в леглото и в зори заспиваш, изцеден докрай.

Дъжд. Вали и не спира. Цял ден. Подгизналата липа отсреща гледа тъжно нагоре. И тя се надява на малко слънчице. Може би ще грейне. Може би утре. Не знам. Всички хубави неща са вчера или утре. Днес само вали.

Шестнайсет поклона
Шестнайсет дома, ключ не ги заключи.
Шестнайсет къщи, свещи осветиха.
На Спасовден трагедия се случи.
С шестнайсет души, живи се простиха.

Шестнайсет гроба прясно изкопани
очакваха шестнайсетте ковчези.
Заплакаха шестнадесет камбани.
Плъчът в бездушните единственно не влезе.

Хиляди въпроси заваляха.
Вместо цветя, покриваха телата.
Шестнадесет човека не успяха
да разберат къде им е вината.

Шестнадесет близначни некролога
лепнеха от кръв и от бонбони...
Шестнайсет пъти ще се каже "Сбогом"
и тежък помен времето ще гони.